Каузалност vs. синхроничности


В предговора си към английското издание на И Дзин: Книга на промените на Рихард Вилхелм, Карл Юнг прави много добро обобщение на разликата между каузалното и синхроничното мислене. Както се подразбира каузалното мислене e линейно мислене. При него се наблюдава последователен модел от събития „А, Б, В, Г…” и човек се връща назад и се пита защо Г се е появило благодарение на В, В благодарение на Б и Б благодарение на А, като вътрешно или външно събитие. Чисто и просто човек се опитва да проследи назад в ума си защо са се появили тези свързани следствия.




От изследванията на съвременната физика знаем, че е доказано, че на квантово-физическо равнище този принцип е отдавна НЕВАЛИДЕН. Там вече не можем да приемаме каузалността като абсолютен закон, а само като тенденция или преобладаваща вероятност. Така, че каузалността е начин на мислене, който удовлетворява духовния ни контрол върху група материални явления, но не стига окончателно до природните закони, само чертае общата рамка и възможности. Синхроничното мислене от друга страна, може да се нарече полево мислене, в центъра на което е времето (по-скоро време-пространствения континуум). Времето участва в каузалното мислене, защото обикновено мислим, че причината предхожда следствието (нещо, което по-долу ще видите, че не е така).

Синхроничното мислене, класическият начин на мислене в Китай, е мислене в полета, така да се каже. В Китайската философия подобно мислене се е развило и диференцирало много повече, отколкото в която и да било друга цивилизация. Въпроса там не е защо нещо се е появило или какъв фактор е довел до този резултат, а какво е склонно да се случва ЗАЕДНО, в един и същ момент. Китайците винаги се питат „Какви неща обичат да се случват едновременно?” Така, че в центъра на тяхното полево понятие би бил времевия момент, около който са групирани събитията А, Б, В, Г и т.н..


В нашето каузално мислене ние правим огромно разделяне между психическите и материалните събития и просто наблюдаваме как физическите събития произвеждат или проявяват каузален ефект едно спрямо друго или спрямо психологическите събития. Най-голямата глупост в наши дни е, че повечето хората смятат, че физическите причини имат само физически следствия, а психичните – само психични. Това ни е довело до неадекватността, в която се намираме и едва ли скоро ще „еволюира” в нещо по холистично. Това ми навява мисълта, че мозъка ни бидейки нещо единно и цялостно е де факто сепариран в 2 полукълба, което символно е разделение, което често води до когнитивни проблематики, мутиращи в конфликти и на двата фронта – вътрешния и външния. На чисто физическо ниво човек би трябвало да е на ясно до какви деструктивни заключения води това, особено пък ако се водим изцяло от лявата хемисфера, където каузалността е наложена парадигма, а за синхроничност и дума не може да става.

Мозъка, това чудо на чудесата, пред което съвременната наука изпада в блокаж и хълцукания в опитите си да го обясни. Казват ни „това е невероятен орган” или „супер компютър” и толкова, въпреки неразбирането си обаче, те са прави – това е невероятен орган, който по толкова ефикасен начин успява да ни асинхронизира от цялостта, която тече през нас, че е най-удачно да го нарека „орган, който редуцира цялото в малка частица каузалност”.

На 20.12.2015 сънувах доста интересен сън: Аз и други хора бяхме скупчени пред некъв лагерен огън, а един от нас беше некъв индиански шаман, нещо подобно на бай ти Дон Хуан. Той ни разправяше некви неща, които не си спомням, с изключение на едно нещо – Децата на символа/символите. (Ще го нарека условно бай Дон Хуан) Да, бай ти Дон Хуан ни разказваше за некви „деца на символа”, не зная дали за нас (тези, които сме били пред огъня) е ставало дума или за некви други деца. Тук приключи спомена ми за тоя сън. Това, което мозъка ми синтезира бе, че във всеки отделен der geist seiner zeit a.k.a. zeitgeist си има определени рожби на нещо си, ето примерно прословутите хипита са били наричани „децата на цветята”, имало и „децата на революцията” и други, и други, за които сега не успявам да се сетя. Сега да не вземе някой да ми прати мейл, че съм пропуснал филма „Децата на царевицата” на Стивън Кинг, макар, че на ниво заглавие има прилика, то концептуално няма общо с това, за което пиша.

В синтеза може да кажа, че самият zeitgeist е рожба/дете на цялото, и макар изкуствено сепариран от човешкия ум, той е своего рода персонификация - той се ражда, израства, живее и умира. От това би следвало, че всяко човешко същество пребивавайки в този определен времеви отрязък би следвало символно да бъде наричано негово дете.

Разказах този си сън на един приятел, когото зная, че няма да ми се присмее и отидох къде? Отидох на кино за да гледам следпремиерно „Star Wars: VII” (в бъдещи статии ще пиша за наблюденията си по тази серия). Само по себе си това бе синхронизация с факта, че това е серия 7, малко по-абстрактна препратка към „Пътят на Юпитер”, който също премина под знака на 7-цата (link).


Във връзка с настоящата статия ще се наложи да разкажа 2-3 диалога между актьорите от „Междузвездни войни: VII”, които още при самата прожекция намерих за изключително интересни. И така: тези от вас, които не са гледали филма, не четете по-долното, след надписа „Spoiler”.

Spoiler:

Kогато Кайло Рен залавя Рей, я отвежда на кораба си, където я поставя на стол, служещ за сканиране на ума. Когато вижда, че с технология няма да стане, той използва своята сила, за да проникне в ума й. Той и казва (цитирам по памет): „Виждам, че си сама, прекарваш дългите нощи и винаги си мечтаеш за един остров, заобграден с ВОДА, да, това си мечтаеш, мечтаеш си да си на този остров”.

На финалната сцена виждаме как Рей отива на този остров, за когото винаги си е мечтала, там намира легендата Люк Скайуокър. Макар, че това ни е показано на кинолента (линейно), как е възможно това, как може човек да си мечтае нещо дълго време и после да се окаже, че се случва точно това? Ами това е синхроничноста, нещото, от което ума ни счита, че трябва да ни опази.

Добре нека си представим друго, нека си представим, че сме малки червени рибки, живеещи на дъното на реката, инкарнации на Висш Аз, който е извън реката (т.е. високо над нея), ние си плуваме по дъното и усещаме течението на реката, то си тече и се усеща, няма две мнения. Така можем да стигнем до извода, че се намираме в нещо линейно, нещо, което тече, което дори се усеща и дори вижда (за разлика от съвременната концепция за време). Ако тази рибка обаче по някакъв начин успее ненадейно (преди егото и да я е възпряло) да се вдигне над реката (близо до Висшия си Аз), то течението на реката вече няма да я засяга и тя ще може да види друга картина – може би цялата картина. Тя ще успее да види всички рибки в обсега й, а не само „тези, който са по-нагоре от течението” и „тези, който са по-надолу по течението”… всичко е там, а течението е илюзия, но само ако си над него, инак си е съвсем реално.
В последствие Кайло Рен казва и друго на Рей „Силата се намира НАВСЯКЪДЕ, тя ПРЕМИНАВА ПРЕЗ НАС”. Тази сила има особена връзка със синхроничноста, която по-една или друга причина бива филтрирана от нашия невероятен орган – линейния ум.

Спомняте ли си една oт сцените на филма „Джон умира накрая”, където в началото на лентата негъра Робърт Марли говори с главния герой Дейвид за това как може да му предскаже бъдещето (и да му даде доза „черно масло”), ако го почерпи една бира:

Робърт Марли: Прибираш се вкъщи и тя е там,с онази грамадна връзка динамит и от онези анимационни детонатори, готов да взривява. Ти казваш: "Какво правиш?"и тя отговаря: "Това" и взривява. Отваряш рязко очи и експлозията в края на съня ти, се превръща в гръмотевица навън. Та, кажи ми, мъжки, горе-долу така ли е?

Дейвид: Мама му стара! Добре. Налучка.

Робърт Марли: Виждаш ли? Трябва да се запиташ, мъжки. Трябва да си наистина смел, за да си зададеш страшния въпрос. Откъде знае мозъкът ти, Дейвид, че иде гръмотевица? Откъде знаеш име...
- Гръмотевицата идва точно, след детонатора в съня ти. Мозъкът ти почва да сънува тридесет секунди преди гръмотевицата. Та откъде е знаел мозъкът ти, че идва гръмотевица? Защото...
Времето е океан, а не градински маркуч. Пространството е кълбенце дим, изпуснато облаче. Мозъкът ти... е летящ царевичен смок, кръжащ над всички възможности. Все тая.

Сега нека отново си припомним съня ми в началото на статията за „децата на символ(а/ите)” и да прескочим до дата – 22.12.2015, когато четейки една книга попаднах на следния пасаж:

"В хода на своите изследвания Юнг попада на описанията на т.нар. кабири , онези приказни дечица, чиято поява, или просто доловено присъствие, е характерна за последните стадии на алхимичното деяние.  Тези алхимични деца са подобни на малките духове, към които се обръща за помощ шаманът. Юнг ги разглежда като автономни дялове на психиката, временно изплъзнали се от контрола на егото. За съжаление тази формулировка не обяснява абсолютно нищо. Все едно да опишеш някой елф като малко нематериално същество с неустановен произход. С подобни обяснения просто се избягва необходимостта да се изправиш пред по-дълбоката същност на самото преживяване."

Мисля, че всякакъв коментар, ще бъде излишен. Срещането отново на „алхимичните деца” и „шаманът” направо ме плясна по челото, „но как бе копеле?” се питаше ума, „как това е възможно, нали съм невероятен орган, защо не мога да го разбера това?” Вижте, дори и съня ми да не означава нищо, то факта, че срещам подобен пасаж в книга 2 дни по-късно (към датата на писането на статията дните са 2) ми подсказва, че това е нещо, на което трябва да се обърне внимание. Нещо като следите и шамана, които той открива, примерно ако вие видите перо на земята няма да му обърнете внимание, но ако шамана го види ще го вземе и ще го разгледа, това за него е следа, понеже той много добре разбира синхроничноста, примесена с разните му там духове и селении…

Още един пример от живота ми: преди време в един горещ летен ден нямаше какво друго да правим и решихме с цел разнообразие да прехвърлим 2-3 кубика пясък, за целта си послужихме със специалните джедайски атрибути – обикновената лопата. Не след дълго решихме да починем, в един момент се намирах встрани от единия човек и разговарях с друг, първия, на който му бях в страни беше сложил лопатата на гърба (явно се мислеше за джедай) и позираше, не го виждах добре, не се и интересувах от това. След минута усетих как тялото ми се накланя назад и горния край на лопатата на оня профуча като джедайски меч на милиметри от главата ми, преди да си помисля, че съм като Нео от Матрицата усетих как мозъка чак след 2-3 секунди успя да осъзнае какво се е случило. Явно в този момент не съм разчитал на способностите му, явно съм бил в състояние, в което съм реагирал на действие, което се случва паралелно с моята реакция…. помнете: времето е океан, а не градински маркуч. Разбира се това не е изтъкване и показност на неква супер способност, просто онагледявам нещата, които се случват паралелно, а мозъка успява да ги разбере линейно едва след това. Ако бях набожен щях да заключа, че някой архангел ме е спасил, и понеже не съм, то благодарих на СЕБЕ СИ, оня дето съм Аз, но малко по-горе! Оня БЕЗМОЗЪЧНИЯ…..

Eто и още едно мое „прозрение” (което от доста време кътах за себе си) …. Днес му дойде деня обаче:



Песента "историята на живота ми” на група One Direction е прекрасно олицетворение на това какво е вътре в един Висш Аз, как всички спомени от всички инкарнации са "закачени по стените му" и как инкарнациите вътре в него вършат разни неща... няма абсолютно никаква причина, която да ме накара да се усъмня, че всичко тук е режисирано на ниво Висш Аз....
Самото заглавие пък на групата в превод е: една посока => еднопосочен, което малко по-абстрактно можем да дефинираме като "едновременен". Да, зная, че термина за едновременен е друг, просто нали не очаквате директно да ви напишат "групата на едновременните Висши Аз - Историята на живота ми"

PS: Докато пишех последния пасаж ми се включи песничка на същата група озаглавена „Drag me down

PS2: И ако вибрацията на изпълнението ви се е сторила прекалено ниска, то една уникална творба на Лудовико Ейнауди, която ще ви лиши за кратко от ум…



Популярни публикации от този блог

Ранните експерименти с LSD в комунистическа България

Скополамин - Краля на контрола върху съзнанието (update 15.11.14)

Последната грандиозна измама