[BG митове] Змей подир змей (2 част)

Това е продължението на историята за змейовете от Валентин Стамов, първата статията може да прочетете тук. След него и други хора са събрали смелост и са решили да разкажат подобни истории, а нали се сещате, че не може всички да са луди и да приказват глупости. И аз и вие знаете подобни истории, даже съм сигурен, че на повечето от вас са им ги разказвали за „Лека нощ!“, но уви някой от вас не си спомнят (или не искат да си спомнят), защото сега са заети с мега важните дела на грандиозният и full of emptiness живот, трябва да се купуват разни материални обекти, трябва да се грижите за бъдещите поколения (DNA) „Децата трябва да имат по две коли, по 2 къщи и по един апартамент ...за зор заман!“ - bullshet! Но да не се отклонявам с хейт от темата, има време кога да нахраня гладните.
И така спомените, по лични мои наблюдения, повечето не си спомнят елементарни неща от живота си, често като припомня някой случка в миналото, и ми задават въпроса „От къде ги помниш тия неща?“, тук ще отговоря публично на това: „Ами помня ги понеже това е моят шибан живот, и ако това не може да запомня, кое ще запомня.... живота и битието на Азис ли?“. И на всичко отгоре много смях пораждат тия изявления от рода на „спомни си предишният живот!“ хахах – какъв предишен живот бе? Та някой хора не могат да си спомнят миналата седмица как се прибраха от дискотеката в режим „4х4“! – Но ето затова сме тук в трета плътност – вглъбяваме се в разни неща, някой в парите си, други в колите си, трети в живота си .... особено домашните любимци и sequentials – неща които трябва да отработваме.
Спомням си доста такива подобни историйки разказвани ми от дядо ми и две мои баби, всичките бяха сходни и главни действащи лица бяха – рептилоподобните създания, само, че маскирани под други мистериозни имена и титли .... примерно сещам се, че дядо ми постоянно ми говореше, макар и шеговито, за едно същество с името „Дракус“ (или Дракос), от къде тоя човек бе чувал за това нещо, всеки които чете това би трябвало да знае кво е „Дракус“, подсказка: произлиза от „Draco”. Та много истории ми е разказвал за това създание, даже като бях по-малък изпитвах някакъв страх от него (Дракуса), обяснението ми за това е, че вероятно и дядо ми по неговият край са го плашели с това създание, а щом те плашат с нещо, то не би следвало да е много добро... или поне в очите на масите. Една история която си спомням смътно гласеше „Една кола теглена от волове, минавала през гората нощем, човека бил сам, и не щеш ли отзад на гърба на каруцата се качило нещо като дребно куче или някакво такова същество (забравил съм точната му дефиниция), но колата направо клекната, воловете започнали да се озорват да дърпат колата, нашият човек отпред разбрал, че си има работа с нещо различно от нормално създание. Макар, че много се изплашил, той се сетил за една подобна история, която някога му били разказвали за нещо подобно, това което си спомнил било, че „не трябва да се обръщаш назад да гледаш това същество“..... и така човека макар и да усещал това чудо отзад, не се обръщал, така карал известно време, когато стигнал до един синор и там усетил как каруцата олекнала, когато се обърнал от съществото нямало и следа."
Друга подобна история (от многото): "След като на една жена и починал мъжа, тя започнала да усеща, че нещо идва нощем и иска да влезе при нея в къщи, когато тя разказала на свои близки, те я посъветвали да посипе пред къщата с пепел, за да види дали наистина има нещо и ако има какви следи оставя. Тя направила това на следващата вечер и на сутринта когато станала видяла следите и те определено не били човешки, били доста по-големи от човешките (спомнете си историите на Валентин Стамов за крайниците на змейовете, както ще прочетете и в историята по-долу). След като установили с какво си имат работа, бабичките в селото посъветвали жената да се съблече гола и да обиколи 3 пъти селото (и аз се чудя какви са тия разголени жени по крайнините на града до магистралата, а то какво било!). След като изпълнила заръката, това създание повече не я е тормозело". Thats all for(L)ks!
И преди да започнете да четете, нека да кажа и две думи. Според някой хора тия същества са добри, според други са зли, истината е, че това е грешна перспектива, всичките същества си следват целите и аджендите, дали са на някой рода или не това няма значение. Самите статии на списание 8 носят лайтмотива „добрите наши силни/умни/напреднали събратя, които ще ни спасят някой ден, но не сега, не е дошъл още момента, човечеството не е ...“ аре стига, слушал съм ги тия тъпни. Никой не искам да ме спасява, искам само да ме оставят да си изживея живота, не искам чужда помощ от .....които и да било! - SPCTTR

Змей подир змей

„Този разказ може да свърши чудесна работа на психиатрите.“ „Най-интересната история от години“, „Толкова много се смях“. Такива бяха мненията, които чухме и прочетохме в редакцията на Списание 8, след като разказахме невероятната история на Валентин Стамов и неговия род. Разказът му за прадядото Добри, роден от любовта на змеица с човек, за цивилизацията на змейовете, които са видоизменени хора, живеещи под земята, провокира въображението на едни и присмеха на други, но малцина остави равнодушни. А пък и смехът е здраве, така че и в тази реакция нищо лошо няма. Трети решиха да се свържат с нас

за да допълнят цялата история - полета на границата между въображението и реалността в света на змейовете...

"Историята на маестро Валентин Стамов накара и други изселници от турска Странджа да ни разкажат за връзката си легендарните същества"

Брат ми се обади и каза: „тичай да си купиш списанието - разказва се за нашия род!“, усмихва се Марийка Маринова. Жената Веднага изпълнила съвета и наистина, след като прочела мартенския брой на Списание 8, вече знаела още неща за рода си... Дни по-късно се обадила в националната опера и помолила да я свържат с Валентин Стамов - двамата се чули, скоро се срещнали и наистина открили много общи неща между родовете си. И най-Важното: може би попълнили с още един щрих невероятната история - легенда за змейовете...

За онези, които са пропуснали разказа на Валентин, сме длъжни да я припомним накратко: малко преди да почине, бащата на композитора му признал, че истории за змейска цивилизация, които му е разказвал цял живот, не са измислица, а чистата истина. Че те са наследници на Добри - мъж с две сърца, роден от любовта на змеица и човек. Змейовете пък не били люспести влечуги, както си ги представяме, а хора, прекарали векове в недрата на Странджа и това изцяло е променило физиологията и бита им. А наследниците на Въпросния змей Добри напуснали родните си места, след като те останали извън българските граници и В началото на миналия век се изселили към нашата страна.

Изпепелени от Слънцето

Точно същото се случило и с бабата на Марийка Маринова, на която жената е и кръстена. Съдбата на изселничката е изпълнена с тежки събития и сама по себе си заслужава цял роман. Първият й съпруг е убит от турците и през 1910 г. тя бяга сама за България, оставяйки детето си на свекървата. Омъжва се отново, ражда 3 деца - Надежда, Стоян и Станка, но и този път съпругът й умира печално - загива по време на Владайското въстание. През 1923-а я уволняват по закона за защита на държавата, не й дават нова работа. За щастие, тя е запазила известно количество турски жълтици, с чиято помощ купува 90 декара земя и започва да я обработва неуморно, впряга и децата си.

И това, което В случая е най-важно за нас: баба Марийка твърдяла, че знае голяма тайна, усеща някаква странна сила и това й помага да издържи на страшни житейски изпитания, които съвсем не биха били по силите на Всеки. „Устоях заради тази сила, която имах“, отговаряла баба. Имала необикновени способности, които не искала да показва на Всекиго. Никога не ходела на плаж, не можела да излиза на слънце, което иначе Веднага изгаряло кожата й, навсякъде била с кърпа на главата, която да я предпазва...

Ето защо, щом прочита в Списание 8 за историята на змейовете и семейството на Валентин Стамов - като че ли Марийка Маринова намира обяснение за необясними на пръв поглед неща В живота на баба си, а и на цялата фамилия. А срещата между маестрото и фармацевтката допълва още доста празнини - неговото семейство идва от село Румбеглий, което днес се нарича Исламбеглий, а нейното - от някогашното село Яна близо до Бунархисар - днес Кайнарджи. Разстоянието между двете е едва 5 километра. След като тези земи остават извън българската граница, и двете семейства бягат във Варна. И след­ващите им поколения са свързани с морския град.

Свой сред чужди, чужд сред свои

И ако отново се вгледаме в бабата Марийка, ще намерим много сходства с разказаното от музиканта, като се почне от външните белези - правоъгълното лице с удължен овал, изключително широките пръсти на ръцете с дъъълги нокти (можете да видите на снимката) и се стигне до... направо невероятното съвпадение, че тя също като бащата на Валентин имала две различни очи - лявото синьо, а дясното - зелено! Почти като в приказка или като Воланд, излязъл от срещата си с литераторите в „Майстора и Маргарита“...

Баба Марийка имала четирима внуци от трите си деца - за съжаление, днес наследничката й е изгубила връзката с някои от братовчедите си. А други въобще не искат да говорят по темата. Една от лелите й например имала впечатляващи лечителски способности - да бае и пука на въглени, които след това предала и на сина си. Той обаче не иска да ги споделя с никого. И макар че бабата умира през вече далечната 1975-а на 92 години, и днес е оставила много следи у своите наследници. Например призванието. Защото също както нея другата й дъщеря станала акушерка, а също и една от внучките. Дъщерята наследила и косата на баба си - нейната била огромна - дълга и гъста, сплитали я на 13 плитки. Една от правнучките - Анелия, пък получила друго: кожата й е изключително бяла, трябва да се пази сериозно от слънцето, очите й са изразително синьо-зелени, а в дадени ситуации стават искрящо зелени.

Докато бабата помагала на жените във всички квартали на родното си село Яна, акуширала дори и на собствената си внучка, нейната наследничка Станислава акушира при особено тежки раждания в далечен Кипър. В някои случаи буквално по инстинкт успява да помогне на жени в тежко състояние да оцелеят.

А пък като стана дума за Кипър, това е повод и да разкажем за друга особеност, която откриваме да се припокрива и в двете змейски „семейства“ - умението да учат чужди езици. Дъщерята на Марийка научава гръцки само за три месеца, при това достатъчно добре, за да може да се оправя в работата си. Нейният син е в 10-и клас, а вече знае 3 чужди езика. А един от братовчедите му владее... 9 езика, сред които китайски, японски и арабски. Подобна е ситуацията и при Валентин - почти всеки в рода му говори по няколко езика, а усвояването им е наистина учудващо лесно.

Всички имена в семействата на Валентин и Марийка също съвпадат - свързани са с твърдост, със земята, със стабилността - като Стоян, Вълко. А един от братята й се казвал Никола Стамов, наричали го Бешика, или Бореца - силен здрав мъж, с гъсти, рунтави мустаци. И за да са съвпаденията още повече - големият й внук се казва Добри, макар никой друг в рода да не носи това име, просто така им хрумнало на родителите. Редовните ни читатели помнят, че Добри се казва прадядото на Валентин, змеят.

Днес внучката на изселничката е пенсионерка, но продължава да работи в хомеопатична аптека - четвърт век от живота си е прекарала като сътрудник във Фармацевтичния факултет в София. Смята, че дължи много на жената, чието име носи, и има голямо желание да научи още за родовата история. „Баба ми беше много красива, беше мъдър човек, на много неща ме е научила - на чувството за мярка, дори на това как да си държиш ръцете, докато седиш“, допълва изключително изправената въпреки сериозната си възраст дама. „Но никога не говореше за нещо змейско - щом я питахме защо са й различни очите, отвръщаше, че така й е отредила природата.“

Разбира се, г-жа Маринова като човек с опит и сериозна професия, не бърза с изводите, що се отнася до това дали красивата змейска история е действителна. Но определено е склонна да се замисли. „Много е тънка границата да яхнеш птицата на въображението и да излезеш от действителността. Но става дума за толкова много неща, които съвпадат... Баба ми е разказвала например, че в тяхното село имало аязмо с гореща минерална вода. Малцина можели да влязат да се къпят вътре, но тя се справяла без проблем. Когато жънеше, всички заставаха прави, работеше с огромен сърп и трима мъже не можеха да връзват ръкойките след нея - страшно пъргава и с такъв замах. Майка ми казваше: това не е човешко. От баба си знам, а и многократно се е потвърждавало, че нищо в този живот не е случайно. Тя почина в края на март преди 40 години и ето, точно сега ми се обажда брат ми, за да прочета за тази история...“

Срещата с неговата роднина по съдба кара и нашия първи главен герой - маестро Стамов, да си спомни и обясни още неща. Например баща му му казал, че мнозина в селото знаели историята за змейовете, но не я разказвали, срамувайки се от присмех понякога е по-добре да премълчиш нещо такова. А и сега е така - малцина биха си позволили риска да станат за смях с такова изявление.

Той се е замислил допълнително и за музикалното влияние, което една подземна змейска култура би имала върху хората по тези земи. И в този смисъл модулациите в гласа при родопските и странджанските песни вероятно са създадени, за да се чуват хората достатъчно надалеч - толкова са сложни и силни понякога. А защо произходът им да не е от змейските подземни тунели - пита се тогава маестро Стамов. Ако става дума за сложна звукова система чрез високите модулации, така че да се предупреждават един друг за опасност, да си комуникират, да обсъждат хората, озовали се в своя нов дом - подземното змейско царство?

Неравноделните тактове, някои от които се срещат само у нас - дали пък те не са произлезли от ударите по кухи скални структури, така че да служат отново за комуникация? Та нали така се прави в много краища на света - продължава с въпросите си музикантът.

Незавършена пиеса за механично пияно

Ден по-късно Валентин има нова интересна среща - с него се свързва приятелка - изкуствовед, която допълва своята история. И ние се запознахме с нея. По обясними причини тя не пожела да казваме името й.

Бащата на фармацевтката също наследил от майка си издължения овал на лицето – черти, които откриваме и при другите фамилии, разказващи легендите. Прабаба й с интересното име Христона живеела в малко селце в Източните Родопи и от малка й разказвала приказки. Такива приказки обаче, които учудващо наподобявали прочетената от дамата история на Валентин Стамов в мартенския брой на „8“.

„Моето време на Земята свършва, но аз ще отида в един по-красив свят с по-красиви хора. Под земята и под реката“, обичала да повтаря прабабата. И разказвала за своя дядо - най-личния и юначен, най-силния и красив момък в околността. Край селото течала буйна река и младежите често се състезавали в плуване, а той почти винаги побеждавал. Един ден обаче потънал без следа. Приятелите му го търсели ли, търсели, но без успех. Дълго време го нямало и родителите му изгубили всякаква надежда. След седмици юнакът се върнал изморен, като че ли излязъл изпод недрата „на земята, на реката“. И разказвал невероятни неща попаднал в подводен тунел и се озовал в друг свят.

С прекрасни подземни хора, живеещи в невероятни къщи, цедите от стъкло в различни цветове. След като прекарал известно време с тях, го пуснали да се върне обратно при роднините си.

Мнозина след това опитвали да намерят подводния тунел, но никой не успял. После дядото ходил и на друго пътуване до различния свят. А години по-късно в семейството се появило загадъчно, мистериозно дете, като излязло от света на магическия реализъм. Намерили го насред гората, родено било в същите подземни владения на хората със стъклени къщи. Както се появило, така и изчезнало...

„И не казвай тези неща на никого, дори на мама и татко“, заклевала възрастната жена малката си внучка. Христона, която пеела по магичен начин родопските песни, си отишла на 106 години?! Заминала за своя по-красив свят под земята, под водата...

Подробностите в цялата история, уви, са до голяма степен заличени от ръждата на времето, но е видимо как едни и същи мотиви се предават от Странджа в Родопите, през семейства, които може би никога не са се познавали. „Била съм дете и всичко това ми е останало като особено ярки спомени, като приказки, които никога няма да забравя. Баба рисуваше всичко толкова зрелищно, но и натуралистично - като човек, който сам го е преживявал...“, завършва жената.

Естествено, нека още веднъж направим важното уточнение за историите, които ви разказахме. Ние просто предаваме интересните думи на интересни хора така, както сме ги чули, така, както те са ги чули от предците си. А оттам оставяме на вас да прецените дали в красивата приказка ще намерите за себе си и късче реалност и как точно ще приемете нашите разкази.

Едно обаче е ясно: темата за змейовете във фолклора и спомените далеч надхвърля въображението само на един човек. А вие - ще ни изрисувате ли и своя щрих към тази картина, своя семеен змейски спомен, та макар и с риска да пробудите усмивки (и подигравки).

източник: Списание 8

Още по темата може да видите и тук: [BG митове] Дракони и змейове по Орионски [част I]